Абасиди

Абасидите са арабска династия, която управлява Багдадския халифат от 750 до 1258 г.

Основателят на династията Абул-Абас ас-Сафах установява своята резиденция в ал-Хашим. След неговата смърт престолът е зает от брат му Абу-Джаафар, наречен ал-Мансур – „Победоносният“ (754 – 775 г.), когото считат за фактически създател на могъщата държава на Абасидите. През 762 г. той създава новата столица Багдад и я нарича „Мадинат ас-Салям“ – „Град на мира“. Известен представител на Абасидите е Харун-ар-Рашид (786 – 809 г.), който покровителства развитието на науката и културата, подпомага земеделието, търговията и занаятите и поддържа оживени международни контакти. Държавата на Абасидите достига забележителен разцвет през управлението на халифите ал-Амин (809 – 813 г.), Абдаллах ал-Мамун (813 – 833 г.), Мутадид (892 – 902 г.), с когото завършва „златният век“ на халифата. От 1055 г., когато Багдад е завладян от селджукските турци, Абасидите са само религиозни ръководители. Последеният им представител е ал-Мустасим (1242 – 1258 г.), който е убит при превземането на Багдад по време на монголските нашествия.

Абасидите утвърждават властта си след 750 година, когато свалят Умаядите и ги избиват, като само отделни представители се спасяват в Ал-Андалус. Жестоките репресии стават фактор за разпадане на мюсюлманското единство и отслабване на тяхната власт към средата на X век. Засилва се могъществото на местни династии, като Аглабидите и Фатимидите, нараства влиянието на шиитските секти и наемните войски мамелюци. Тези фактори водят до криза на халифата и временно прекратяване на ислямската експанзия.

След падането на Багдад един от Абасидите – ал-Мустанзир – успява да избяга в Египет, където три години по-късно халифатът е възстановен под контрола на мамелюците. За да легитимират управлението си, мамелюците се обявяват за защитници на исляма и търсят потвърждение за легитимността на властта си от халифа. Мамелюкът Байбарс провъзгласява ал-Мустанзир за халиф, а той на свой ред провъзгласява Байбарс за султан. Освен това халифът признава властта на мамелюкския султан над Египет, Сирия, Месопотамия, Диарбекир, Хиджаз и Йемен, както и върху всяка територия, отвоювана от кръстоносците или монголите. Наследниците на ал-Мустанзир продължават да носят титлата халиф, но нямат никаква реална власт в управлението.

Този последен клон на династията се задържа на власт до 1517 г., когато османските турци превземат Египет и Сирия. Династията завършва с Ал-Мутавакил III, който е взет като затворник от Селим I в Цариград, където изпълнява церемониални функции до смъртта си през 1543 г.

Списък на Абасидските халифи

В Багдад (750 – 1258)

• Абул Абас ас-Сафах 750 – 754
• ал-Мансур 754 – 775
• ал-Махди 775 – 785
• ал-Хади 785 – 786
• Харун ал-Рашид 786 – 809
• ал-Амин 809 – 813
• ал-Мамун 813 – 833
• ал-Мутазим 833 – 842
• ал-Ватик 842 – 847
• ал-Мутавакил 847 – 861
• ал-Мунтазир 861 – 862
• ал-Мустаин 862 – 866
• ал-Мутаз 866 – 869
• ал-Мухтади 869 – 870
• ал-Мутамид 870 – 892
• ал-Мутадид 892 – 902
• ал-Муктафи 902 – 908
• ал-Муктадир 908 – 932
• ал-Кахир 932 – 934
• ар-Ради 934 – 940
• ал-Мутаки 940 – 944
• ал-Мустакфи 944 – 946
• ал-Мути 946 – 974
• ат-Таи 974 – 991
• ал-Кадир 991 – 1031
• ал-Каим 1031 – 1075
• ал-Муктади 1075 – 1094
• ал-Мустазхир 1094 – 1118
• ал-Мустаршид 1118 – 1135
• ар-Рашид 1135 – 1136
• ал-Муктафи 1136 – 1160
• ал-Мустанджид 1160 – 1170
• ал-Мустади 1170 – 1180
• ан-Насир 1180 – 1225
• аз-Захир 1225 – 1226
• ал-Мустансир 1226 – 1242
• ал-Мустазим 1242 – 1258

В Кайро (1261 – 1517)

• ал-Мустанзир 1261
• ал-Хаким I 1262 – 1302
• ал-Мустакфи I 1302 – 1340
• ал-Ватик I 1340 – 1341
• ал-Хаким II 1341 – 1352
• ал-Мутадид I 1352 – 1362
• ал-Мутавакил I 1362 – 1383
• ал-Ватик II 1383 – 1386
• ал-Мутазим 1386 – 1389
• ал-Мутавакил I (повторно) 1389 – 1406
• ал-Мустаин 1406 – 1414
• ал-Мутадид II 1414 – 1441
• ал-Мустакфи II 1441 – 1451
• ал-Каим 1451 – 1455
• ал-Мустанджид 1455 – 1479
• ал-Мутавакил II 1479 – 1497
• ал-Мустамсик 1497 – 1508
• ал-Мутавакил III 1508 – 1517

Литература

• Николов, Йордан и др. Средновековният свят. София, Ариадна, 2000. ISBN 954966015x. с. 9.